Според нас, екологичната обстановка  на Балканския полуостров, в частност,  на Горнотракийската низина – Пловдивското поле, по времето на уседналия начин на живот (8-7 хил.пр.н.е.), е изследвана от Хенриета Тодорова и Иван Вайсов. Тяхната капитална монография „Новокаменната епоха в България”,С,1993 г.е сканирана в Гугъл и може да се ползва. Ние ще привлечем текст от нея между стр.42 – 50, а великолепните карти оставяме за по-любознателните. 
         „ ЕКОЛОГИЧНАТА ОБСТАНОВКА НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ В СЛЕДЛЕДНИКОВО ВРЕМЕ”
         В течение на последния милион години Земята е преживяла десет големи и около 40 малки заледявания, които се групират в ледникови периоди, разделени от дълготрайни периоди на затопля­ния — т. нар. междуледникови периоди.
        Предпоследното, най-го­лямо затопляне, датира преди около 120 000 години, а кулмина­цията на последното най-голямо застудяване се отнася към 18 000 г. пр. н. е. (карта 4). Тези екстреми в климата на земята се обясня­ват от орбиталната теория на Миланкович,  която извежда ледниковите периоди от формата на орбитата на земята около слънце­то.
        По време на кулминацията на последното голямо заледяване — около 18 000 г. пр. н. е., средногодишните температури са били с 8 до 10° по-ниски от днешните. Замръзвала е дори Сахара. Върху северния компактен ледников масив се е натрупал над 4 км дебел лед, а южната му граница е достигала до Берлин.
        Ледници са покривали Алпите, Рила, Пирин и Витоша. Ледниковият масив (фиг. 4) е обвързвал такова количество вода, че нивото на морета­та и океаните е било от 100 до 130 м по-ниско от днешното.
        Това означава, че целият съвременен шелф на моретата е бил суша, а днешното Черно море— сладководен езерен басейн (т.нар. Новоевксинско езеро). Днешните южноруски степи са образували едно цяло със степите от Долния Дунав, а делтата на Прадунав се е намирала към центъра на днешния черноморски басейн. Много острови са били полуострови или просто суша. 
       Съществувала е сухопътна връзка между Европа и Предна Азия на мястото на Босфора (фиг. 5) и между Азия и Америка— на мястото на Беринговия провлак. 
       Поради ниското ниво на морето много по-нисък от днешния е бил и ерозионният базис на долните течения на реките. 
       От това следва, че низините(Горнотракийската низина – бел.наша) са имали значително по-ниско ниво от днешното и едва натрупалият се през следващите хилядолетия алувиален и ерозионен материал им е придал днешния  вид.
       За това от­четливо говори например ситуацията в Тракия (селищната могила Ясатепе 1-бел.наша), Радомирско, За­падна Анатолия и другаде, където неолитните нива на селищните могили се откриват на няколко метра под съвременното ниво на низините, че дори и под нивото на съвременните подпочвени, води (Езеро,Гълъбник, Демирчи-Хююк и околностите му и  др.).
       Льосовите  масиви са рожба на ледниковата епоха, когато вет­ровете са отнасяли на твърде далечни разстояния най-фините, прахообразни частици — краен резултат от ерозията в челните части на ледниците. Льосовите и алувиалните почви са меки, лес­но обработваеми и следователно най-подходящи за обработка с примитивните методи на раннонеолитното земеделие. Именно на тях отсядат най-ранните земеделци.
         В края на последния ледников период (отXIV хилядолетие насетне) се наблюдава все по-бързо затопляне на климата (фиг.5). Ледниците постепенно се отдръпват. В резултат от затоплянето започва формирането на един нов биотоп. Горите се разпростират на север и покриват огромни пространства от Европа, върху льо­совите масиви в по-сухите райони се образуват обширни степни пространства. В най-общи черти се формират условията за възникването и развитието на окръжаващите ни днес флора и фауна.Процесът на затопляне напредва с колебания.
         В началото на VII хил. пр. н. е. средногодишните температури надминават днеш­ните и продължават да се покачват. От края на VI до края на V хил. пр. н. е. се отбелязват с + 3° по-високи стойности от днешните. Този изключително топъл (даже прекалено топъл за южните географски ширини) период се нарича Климатичен максимум. Епохата на неолита изцяло попада в неговата първа половина.
       Само за 200 години, между 5800 и 5600 г. пр.н. е., от ледниците в моретата и океана са се спуснали над 3 000 000 км2 лед, а за целия период на след ледниковата трансгресия ледниците са се смалили общо с 10—15  сравнение с днешия им обем. В резул­тат на това големият арктически ледников масив се разпада и стеснява многократно площта си. Около 4000 г. пр. н. е. дори бре­говете на Гренландия са се покрили с растителност.
     Резултат от това е неотклонното покачване на нивото на Све­товния океан. Около VIII—VII хил. пр. н. е. водите на езерото, на­миращо се на мястото на днешното Черно море, достигат до тога­вашното ниво на Босфорския праг и се свръзват с тези на Среди­земно море. Възниква Черно море. Както и да се колебаят радиовъглеродните дати от този период, калибрацията им показва, че Босфорският проток е бил отворен преди началото на неолитизацията на Европа (фиг. 5).
      Следователно,  така или иначе, носите­лите на най-ранната производяща икономика, идвайки от Пред­ния изток на Балканския полуостров, е трябвало да плуват по вода. Трудната преодолимост на Босфорското течение от юг на север през този период" вероятно е една от причините,поради която Черноморското крайбрежие е било неолитизирано от вът­решността на страната, и то значително по-късно от Тесалия, до­лините на реките Вардар, Струма, Южна Морава с притоците им и Тракия. От мореходна гледна точка изброените територии са били значително по-леснодостъпни посредством Егейско море.
      В резултат от продължаващото и след този момент покачване на Световния океан през VI и V хил. пр. н. е. постепенно е залят и Черноморският шелф. Геологическите колонки, получени при сондирането му, показват под алувиалните наслагaния останки от древни почви и заблатени терени, в които се е отлагал полен (фиг. 8)
      Около началото на IV хил. пр. н. е. е достигнато днешното ниво на водите, но покачването продължава. С това следледниковата трансгресия навлиза в последния си стадий — ингресията, достигайки към средата на IV хил. пр. н. е. своята кулминация. Тогава нивото на Световния океан е с + 3 м над днешното, залети или заблатени са най-ниските и най-гъсто населени части на сушата, в резултат на което биват разрушени блестящи праис­торически култури.
         Именно тези явления са се запазили в паметта на много народи от цялото земно кълбо под формата на легенди зa „всемирния потоп".   
      За разлика от Фрейзер, който през 1923 г. пръв събира и анализира тези легенди, днес разполагаме с убедителни геоложки, океаноложки, глациоложки, палеоботанически, археологически и др. данни, потвърждаващи това явление.
        Глобалните тенденции в развитието на палеоклимата на зе­мята и в частност, постепенното му затопляне през новокаменната епоха, са имали различни, често диаметрално противоположни изяви в различните географски ширини и природогеографски райони. 
        Така например, неотдавна бе установено, че при днешния климат едно леко покачване на средногодишните температури са­мо с 0,75- 1 градуса има за последица увеличаването на количеството на валежите на север от 35° северна географска ширина и спадането на това количество южно от нея (фиг. 9). 
         Този факт до скоро  изо­бщо не бе известен на науката и за това не можеше да се вземе предвид  при оценките на палеоклимата и неговото влияние върху развитието на културите от  епохата на неолита и енеолита.
         От тази закономерност следва, че  линията, деляща двете споменати явления, ще се измества на юг при понижаване на  средногодишни­те температури и на север при повишаването им. В зависимост от  това се мени чувствително и климатичната обстановка в различ­ните географски  ширини.
         Що се отнася  до интересуващия ни тук следледников период, то е съвършено очевидно, че от  неотклонното повишаване на сред­ногодишните температури най-напред са били  облагодетелства­ни южните райони. Сахара например още преди VIII—VII хил.  пр. н. е. се е превърнала в цветуща степ с отделни съобщества дър­весна растителност. Тогава водните й ресурси, включително езера­та, са били  толкова значителни, че в Южна Сахара възниква цял субнеолитен риболовен  комплекс, наречен Аквалитикум,в чийто технокомплекс харпунът играе същата водеща роля, както в  Натуфиена. С още по-голямо повишаване на температурите обаче там настъпват все по-чести периодични засушавания.
          Между XI и VIII хил.  пр. н. е. достатъчно топъл и влажен е бил климатът около 35° северна  ширина, където се простира  Пло­дородният полумесец (Палестина – Ирак, бел.наша) и където бе  осъществена Неолитната рево­люция(карта  2).
          През VII—VI хил.  пр. н. е. тези оптимални кли­матични условия се изместват към 40° ширина  (Пловдив е на 42.143365°  с. ш. –бел. наша), а през  V—IV хил. още по на север.
          В   противовес на това, в южните части на ойкумената (обитаемият от човека свят  –бел.наша) покачващите се температури и съпровождащите ги засухи подкопават  екзистенцията на човека. Особено нагледно това е по­казано в анализа на М. Корфман за Палестина, в южните части на която  засушаването е ликвидирало подходящите условия за живот още между 6500—5500 г.  пр, н. е.16. Гъстата  поселищна сис­тема изчезва и само единични селища се изместват на  север (карта  6).
           По  същото време постепенно намаляват и водните ресурси на Сахара и Аквалитикумът  изгубва своята база за съществуване, отстъпвайки място на номадска животновъдна  икономика, ком­бинирана с лов и събирателство, която просъществува до  пълното изсъхване на този район през III хил. пр. н.  е.
          Същата  тенденция очевидно е изиграла и ролята на решаващ външен импулс за  раз­селването на неолитното население от Предна Азия към по-север­ните  райони на ойкумената, което става именно в рамките на ука­зания период.
            Що се отнася до Европа, то изместването на съответните тем­пературни  пояси в северна посока се проследява много добре на базата на разцвета и  катаклизмите, които преживяват тукашните неолитни и енеолитни култури. За много  горещи лета и горски пожари например говорят и промените в топографското  положе­ние на цели поселищни системи, както това се установява напри­мер  за културата Ленгиел в Средна Европа.Възникването и разпространението на  културата на Фуниевидните чаши в Северна Средна Европа от своя  страна отговаря на финалните и постфиналните етапи на Климатическия максимум, когато най-облагоде­телствувани в климатично отношение се оказват по-северните  те­ритории на ойкумената. 
           По същото време на Балканския полуост­ров се наблюдава екологическа криза, съпроводена от
дълбока цезура в етнокултурното  развитие.
         За читателя може би  няма да е безинтересно да узнае, че климатичната история на холоцена (геоложка епоха от 12 хил.пр.н.е., която продължава и до сега – бел.наша) познава и редица  по-късни коле­бания на средногодишните температури за по-дълги периоди, в  рамките на ± 1,5° по отношение на днешните. Познаваме т. нар. „малки ледникови  периоди" (например между1450—1880 г. пр. н. е.) и „малки климатични максимуми" (например между 700и 900 г. пр. н. е.), когато викингите се установяват в  Гренландия. (фиг. 10).
          Между  другото, съвременните климатични изследвания показват, че и днес се намираме в  началото на нов (малък или голям?) климатически максимум и дори активно  допринасяме за развитието му чрез засилването на т. нар. „парников ефект" на  планетата ни.   
         Описаните общи  тенденции в развитието на климата на пла­нетата в следдедниково време  създават оптималния екологически фон за разпространението на  придобивките на  Неолитната рево­люция в Европа. Те определят и  природно-климатичната обста­новка в българските  земи.
Отделните географски райони на стра­ната обаче са  реагирали далеч не едновременно и по различен начин на променящите се  климатични дадености.
         Важна  климатична бариера е бил и си остава и до днес Балка­нът. Южно от него, в  Тракия и Родопите, затоплянето е било по­чувствувано значително по-рано,  отколкото на север от него, а отворените на север степни райони на  Североизточна България и Черноморието си остават въобще по-прохладни. Чрез  долините на реките Вардар, Южна Морава, Струма и Искър в северна посо­ка са прониквали топли егейски въздушни маси, както това става и днес. Влиянието на  тогавашния значително по-топъл средизем­номорски климат се е чувствувало чак отвъд Дунав в района око­ло Железните врата, в Олтения, Банат и Южна  Трансилвания (карта  8).
           В тясната зависимост от тези  дадености протичат и етапите на неолитизацията на нашите земи, за които ще стане  дума по-долу. Най-топлите райони на Балканския полуостров естествено са били неолитизирани първи.
          Конкретните  данни за палеоклимата на българските земи за първите хилядолетия на  Климатическия максимум не са много,тъй като липсват задоволяващи в качествено и  количествено отно­шение комплексни изследвания на тези проблеми. Най-богата,  ма­кар и косвена информация черпим от поленовите анализи, но с такава  разполагаме само от дънните наслаги на езерата и лиманите от Североизточна  България (Сребърна, Дуранкулак, Шабла и Варненските езера).      
         Палеоботаническите и палеозоологическите данни от съседните райони  попълват в значителна степен картина­та на палеоклимата и поради глобалния  му характер те са използваеми и за България. С най-богата, комплексна  информация разполагаме от североизточните причерноморски райони. През X—VII хил. пр. н. е. те си остават  аридни, за което свидетелствуват находките от полен на бор, бреза и мъхови.  Растителността отразява с характерното за нея закъснение едно постепенно  затоп­ляне без съществено увеличение на влажността. Дървесните видо­ве  се увеличават до 8,3 %от цялата флора23. Постепенно се появя­ват и  по-топлолюбиви дървесни видове като габър, дъб и др. Об­ширните степни  пространства се покриват с разнообразна тревна  растителност.
         На  мястото на крупните студенолюбиви стадни жи­вотни (мамута, носорога, северния елен и др.), които изчезват още през X хил. пр. н. е., идват турът, сайгакът,тарпанът, хидрунтировото магаре, благородният елен и дивата свиня. В  общи черти тези изменения са сходни с тенденциите в измененията на биотопа в  цяла Средна и северната част на Югоизточна Европа през разг­леждания период24.
      Тъй като районите южно от Балкана са значително по-топли, то  формирането на биотоп, сходен с описания, е протекло с цяло хилядолетие по-рано, така че благоприятните условия за отсядане на  неолитното население южно от Балкана и в Централнобалканския ареал са били  налице още в средата на VII хил. пр. н. е.25.Такава е била  в общи черти екологическата картина на Балкан­ския полуостров в навечерието на неолитизацията му.